Конкурентоспособност

Конкурентоспособността на националната икономика е изключително важна предпоставка за икономически растеж; неслучайно на практика всяка партия говори как ще работи за подобряване на конкурентоспособността, ако спечели предстоящите предсрочни избори. Но понятието, само по себе си, е по-скоро празно, ако не се разгледа самият икономически растеж и по-конкретно неговият фундамент – кой всъщност произвежда икономически растеж. При коментара на конкурентоспособността не може да се изключи и средата, в която „виреят” националните икономики, а именно световният пазар. В този ред на мисли световният пазар и политиките на останалите държави са това, с което се съпоставят условията на вътрешния пазар, към който всъщност са насочени макроикономическите политики – повишаване на конкурентоспособността означава именно подобряване условията на вътрешния пазар спрямо условията на вътрешните пазари на другите държави. Тогава можем да се спрем на ролята на този учасник в стопанския живот, който има монополното право да издава закони и да налага политики, а именно – държавата. Едва след като разберем какви са ефектите от действията държавата върху стопанския живот мога да разгледам какви политика (ако изобщо се налага) тя би следвало да предприеме, за да стане по-атрактивна за инвеститори, бизнес и население.

Тъй като конкурентноспосбността е насочена към постигане на предпоставки за икономически растеж, нека видим какво се крие зад това понятие и защо абсолютно всички икономисти и политици, без оглед на принадлежност към школа или партия, целят именно постигането му. Икономически растеж се дефинира като нарастването на произведените стоки и услуги в икономиката за определен период от време. Прието е за измервател на този ръст, въпреки всички несъвършенства на индикатора, да се използва брутният вътрешен продукт[1]. Следва, че компонентите, които оформят икономическият растеж, са компонентите, които съставят БВП. Те са: потребление, инвестиции, правителствени разходи и нетен експорт (износ – внос). За да установя кой е двигателят на икономиката, сега ще ги разгледам един по един:

  • потребление – потреблението измерва разходите, които домакинствата са направили за придобиване на новосъздадени стоки и услуги. Нарстване на благосъстоянието води до по-висок ръст в потреблението; т.е. хората са реално по-богати.
  • нетен експорт (търговски баланс) – в условията на съвършена конкуренция, положителен търговски баланс (износ > внос) означава, че произведените стоки и услуги в една държава са по-конкурентни (или дори уникални) на световните пазари. Но отрицателен баланс не означава загуба на благосъстояние (каквато е била тезата на меркантилистите в миналото и на протекционистите днес) – по данни на Международния валутен фонд и развити (САЩ, Австралия, Великобритания, Испания), и развиващи се (Бразилия, Турция, Индия) държави имат негативен търговски баланс.
  • инвестиции – връзката между инвестициите и благосъстоянието/растежа е правопропорционална[2]; т.е. повече инвестиции, при равни други условия, водят до икономически растеж.
  • правителствени разходи – последният компонент, който се счита, че измерва благосъстоянието на една икономика, са правителствените разходи. Те са разходи като всички други, но придобиването на средствата за тези разходи е по-особено, защото държавата има само три източника на средства – данъци, заеми и напечатване на пари. По своята същност данъците са насилствено изземване на средства (ако не желаеш да ги плащаш следва наказание) от страна на държавата. Както твърди Хенри Хазлит[3], данъците директно унищожават благосъстояние, тъй като пречат на производството. Още Адам Смит предупреждава, че когато един заем се използва за инвестиции в бъдещо производство, той е добър, но когато заетите пари „се изядат”, най-разговорно казано, т.е. не се инвестират в производствена дейност, то заемът е загуба. Както се вижда, чрез заемите държавите не създават благосъстояние, а само и единствено дълг. Ако обратната теза беше вярна, дълговата криза не би се случила, защото, въпреки растящия дълг производството също щеше да нарастне. Но не сме свидетели на това; напротив, заетите пари бяха раздавани за „социални плащания” (т.е. подкупване на гласоподаватели, най-видният пример за което са страните от бившата група PIGS[4]) и когато кризата настъпи и инвеститорите потърсиха дължимото, държавите бяха изправени пред неплатежоспособност. Разбира се, това е рационалното поведение от страна на политиците, които не носят отговорност за парите, които харчат – заемите ще се плащат от друг в бъдеще. Освен това управляващите получават „научна” подкрепа за действията си от представителите на кейнскианската школа[5]. Но рано или късно някой трябва да плати заемите. От сегашната дългова криза разбрахме, че това са данъкоплатците, държателите на дълг или банките. Така дългът прави обществото по-бедно[6]. Дали след като другите два източника на финансиране на държавния бюджета вредят на икономиката, то поне третият – „печатането на пари” – е позитивен? Уви, той също носи само вреди. Макар самият процес да е сложен, той се свежда до това, че държавата „инжектира” нови средства в икономиката; средства, срещу които няма нарастване на производството. Както икономистът Лудвиг фон Мизес предупреждава (както и всички други предстватели на австрийската школа), „новите” пари реално повишават покупателната способност на първите, които ги получат. Най-ощетени са последните, които усещат пълния размер на новосъздадената инфлация[7]. Но за да видим реалните ефекти от такава политика, нека видим какво е било влиянието ѝ върху покупателната способност на щатския долар. Ако приемем, че с банкнота от $100 през 1900 г. са можели да се закупят стоки/услуги за същата стойност, то през 2012 г. с такава банкнота могат да се купят стоку/услуги едва за $3,48 или обезценяване с почти 100%[8]. Реалното обедняване на населението в никой случай не може да се приеме за полезно за икономиката.

След като видяхме, че начините за финансиране на правителството са вредни и след като стана ясно какво се случва, когато държавата вземе заем, който изхарчи по непродуктивен начин, нека разгледаме какво се случва когато то започне да харчи по принцип. При кризи на търсенето, каквато е сегашната, тезата на защитниците на държавното харчене е, че трябва да се поддържа заетостта чрез правителствени програми за заетост. Но тагива програми изкривяват икономиката, създавайки заетост там, където тя иначе не би била създадена. Освен това новосъздадената заетост (обикновено въвлечена в инфраструктурни проекти) е изцяло зависима от средствата на държава – когато те спрат заетите отново стават безработни. Разликата е, че когато те се върнат на бюрото на труда цялото общество е по-бедно: от него или са иззети средства чрез по-високи данъци (които данъкоплатците биха могли да разходват по-оптимално, така или иначе създавайки заетост в някои отрасли, или да спестят, като по този начин подпомогнат кредитирането на фирми, които биха създали тази заетост), или има да плаща нов дълг, или трябва да понесе бремето инфлацията, създадена от новонапечатаните банкноти. Но въпреки това някои икономисти твърдят[9], че с увеличаване на правителствените разходи се увеличава и благосъстоянието на нацията, измерено чрез БВП. Това наистина е така, защото, както правителствените разходи наистина са част от БВП (компонента G). Когато те растат, БВП се повишава, но само номинално[10]. В действителност, държавните покупки може да растат за сметка на потреблението на домакинствата или на инвестициите. В този случай реалното благосъстояние на населението е намаляло.

Трябва да се има предвид още, че когато държавата харчи пари, тя принуждава икономиката да функционира под кривата на производствените възможности. Това е така, защото, по дефиниция, държава не харчи пари за стоки и услуги, коите се търсят на пазара, където потребителите определят кое е наистина полезно за тях, а за такива, от които бюрократите решават, че има(т) нужда. Въпреки това, от края на XIX в. правителствените разходи започват усилено да се използват за подобряване на благосъстоянието, на думи, и за лесно печелене на избори, на практика[11]. В заключение: в най-оптимистичният случай правителствените покупки водят до ефект на преразпределението, а в най-лошия – до обедняване, като в действителност често виждаме съчетание от двата.

Щом държавата реално вреди на икономиката чрез своите трансферни плащания по време на криза, тогава как те изобщо могат да бъдат защитени по време на икономически растеж? Когато икономиката не е в рецесия, правителствените покупки и преразпределителната роля на държавата се аргументират с това, което в учебниците наричат публични блага. Публичните блага са услуги, като физическа защита на населението (полиция, армия), социална защита (обезщетения при безработица, майчински плащания, пенсии), образование, здравеопазване. В един от най-популярните учебници по макроикономикс в България (автор Стоядин Савов), четем: „Публичните блага се ползват съвместно. Ако те са достъпни за едни, едновременно ще бъдат на разположение и на други. Тъй като хората не могат да бъдат изключвани от потреблението на обществени блага, системата за формиране на тяхната оценка е разрушена. Ще си платите ли доброволно вашия дял в потреблението на националната отбрана, полицейската или съдебната защита, ако тези блага са доставяни по пазарен път? Как ще изглежда тяхното производство и потребление в чисто пазарни условия? Всеки би искал да потребява такива блага, но малцина биха ги заплащали доброволно. Ето защо те просто няма да бъдат произвеждани.”[12] Авторът греши във всяко едно свое твърдение. Защо хората не могат да бъдат „изключени”, при все че така или иначе огромна част от населението съвсем рядко влиза в досег с полицията или съдебната система, а какво остава за армията. И нима при нападение населението не би било склонно да наеме и въоръжи военна сила, която да го защитава? Следвайки неговата логика, държавата би трябвало да заплаща антивирусна програма за всеки компютър, защото може да бъде атакуван от вирус. Това очевидно би било грешно. Нима хората не биха били склонни да плащат за ползването на тези услуги, ако наистина имат нужда от тях? Ако при обир човек трябва да наеме полицията или детектив, който да открие извършителят, той ще трябва да заплати определена сума. Но при всяко положение тази еднократна (ако приемем, че не го обират всеки ден) доброволна сума, платена в случай на нужда, ще е значително по-малка от данъците, които е платил насилствено без да се нуждае от защитата на полицията или от съда. И тъй като винаги ще има грабежи, такива органи биха съществували в пазарни условия. А нима в случай на нужда индивидът не би платил на лекар? Или не би съществувало образование, което е индивидуална, а не всеобща потребност, без държавата? В заключение: обосновката, че съществуват услуги, които трябва да се предоставят задължително и за всички, като, тъй като хората няма да желаят да заплатят доброволно за тяхното използване и трябва да платят насила, е грешна.

От изложението дотук стана ясно, че, противно на твърденията на много икономисти, държавата, сама по себе си, не може да създаде икономическо благосъстояние; нейната интервенция в стопанския живот по-скоро вреди, отколкото го подобрява. Изводът е, че държавата, вместо да осъществява вмешателства в икономиката, трябва да я остави на свобода (laissez-faire). Не само държавата не трябва да участва активно не само в стопанския живот, но и във всяка една друга сфера на икономиката. Ако разгледаме примера с България, ще видим, че страната е на последно място или сред последните във всяка една класация за здравеопазване[13][14], образование[15][16] и дори свобода на словото, именно поради държавната намеса[17]; т.е. за да се постигне конкурентоспособност, държавата трябва да остави и тези сектори да се развиват сами.

Но държавите са тези, които се конкурират, за да предоставят на бизнеса по-добри условия за развитие, защото, когато при свободен пазар бизнесът процъфтява, благосъстоянието на цялото общество се подобрява. Бизнесът е този, за който конкурентната среда е от значение. За разлика от държавните служители, които не харчат своите пари и следователно биха си позволили да правят много по-безотговорни плащания, частните инвеститори и мениджърите са тези, които носят пряка отговорност за решенията си и, съответно, за разходите, които правят; т.е. те икономизират и оптимизират. Конкурентна среда означава среда, която е благоприятна за развитие на бизнес.

Българското общество има като цяло негативно мнение за предприемачите, които, поради особеностите на прехода, се разглеждат като хора, които са забогатели по-скоро по нечестен начин (нагласени търгове, раздаване на куфарчета с пари, монополи и държавни протекции). Но дори и българите ясно осъзнават ролята именно на инвеститорите, като хора, които поемат рискове и създават работни места[18].

Държавна ненамеса в икономиката не означава само интервенции; означава и липса на пречки пред развитието на бизнеса. Сред тези пречки са данъците и осигуровките, които всеки бизнес се опитва ако не да избегне, то поне да минимизира (като на практика се регистрира за плащане на данъци в държави с никакви или по-ниски ставки). Това се видя от поведението на компании като Amazon и Starbucks, към които бяха отправени обвинения от страна на английското правителство за неплащане на данъци. Скандал имаше и при кризата в Кипър. Както казва френският икономист Фредерик Бастиа: „Държавата е фикцията, чрез която всеки иска да живее за сметка на всички останали”. Но всъщност държавата не е фикция. Тя има лице, макар и мъгляво – бюрократите. Икономическият анализ на тяхното поведение дължим на Гордън Тълък и Джеймс Бюкянън, които разработват теорията за публичния избор, и първи отбелязват, че бюрократите следват свое оптимално поведение, което е в разрез с това, което е добре за икономиката и конкурентоспособността на националната икономика. Също показва, че чиновниците са враг на конкуренцията между държавите. Защото, както казах, бизнесът отива там, където условията са благоприятни. При свободна конкуренция между държавите, те би трябвало да се стремят да намалят своите данъчни ставки, за да са по-привлекателни за инвестиции. В желанието си да увеличат приходите си и да не губят властта си, бюрократите не само пречат на конкуренцията, но дори я порицават за това, че тя предлага по-добри условия от техните. Като пречка пред конкурентноспобността бюрократичният апарат трябва да бъде редуциран.

За да видим какви политики е добре да се следват, трябва да се огледаме къде сме и какво правят другите. Съществуват институции, които се занимават с измерване на свободата на бизнеса и конкурентноспосбността на националната икономика. Такива са индексът Икономическа свобода на Института Фрейзър, Икономическа свобода на Heritage Foundation и The Wall Street Journal, Doing Business на Световната банка и класацията за Глобална конкурентноспобност на Световния икономически форум. За съставянето на всеки от тях се вземат под внимание различни индикатори. Doing Business оценява индикатори като необходимите процедури за започване на бизнес (тежестта на бюрокрацията), издаване на разрешително за строеж, регистриране на собственост, защита на правата на инвеститорите, нивото на данъците, бюрократичните процедури, необходими за започване на международна търговия и трудностите при закриването на бизнес. Индексът Икономическа свобода на Института Фрейзър е базиран на оценяване на размера на правителството, на първо място, законодателната система в държавата и защитата на частната собственост, свободата на международната търговия и държавните регулации. Другият инекс Икономическа свобода, измерват от Heritage Foundation и The Wall Street Journal, оценява страните по критерии, като правото на собственост, размерът на правителството и различни видове свободи. Сред тях са свободата от корупция, фискалната свобода (размерът на данъците), свободата на бизнеса, труда, парите, търговията, и финансите. Класацията Глобална конкурентноспосбност отчита правото на собственост и защитата на интелектуалната собственост, независимостта на съдебната система, тежестта на държавните регулации, ефективност на нормативните уредби, прозрачност на държавната политика, защита на правата на акционерите и най-вече на миноритарните акционери, обща инфраструктура и пътища, конкуренция на вътрешния пазар и наличие на господстващо положение, антимонополна политика, наличие на търговски бариери, закони за преките чуждестранни инвестиции и въздействието им върху бизнеса, технологии, финансова система и бизнес среда.  Макар методологиите на четирите класации да са различни, общото между тях е, че всички разглеждат държавната намеса като пречка пред икономическото развитие и конкурентноспосбността на икономиката и колкото по-малко регулации, закони и бюрокрация има в една държава, толкова по-високо е тя в четрите класации. Те доказват на практика изключително голямата важност на свободата на индивидите и бизнеса за постигането на конкурентноспособна икономиката.

В нито една от четирите класации България дори не се доближава до челните места. Страната е, както следва, на: 59-то място в Doing Business, 62-ро в Глобална конкурентоспособност, 45-то място в Икономическа свобода на Институт „Фрейзър” и 61-во място в Икономическа свобода на Heritage Foundation. Единствено в изследването на икономическата свобода, провеждано от Институт „Фрейзър” България не е в дъното на класацията. В останалите три сме на последните места от държавите в Европейския съюз. Към това се добавят и вече цитираните ниски резултати в класациите за образование и здравеопазване – два сектора, доминирани изцяло от държавата. Очевидно е, че държавната намеса не води до добри резултати и това трябва да се промени.

Необходимите промени са в посока либерализация. Реалните политики за постигането ѝ не са неизпълними, макар да са предимно непопулярни или сред обществеността, или сред самите политици. Сред тях са политики за отнемане на привилегии[19], приватизация на държавни компании, намаляване на бюрокрацията (въвеждане на електронно правителство) и регулациите. Изключително тромавата процедури по несъстоятелност също е често цитирана спънка пред конкурентоспособността в България.

Икономиката като наука не  може да предостави панацеи и готови решения. Постигането на конкурентноспосбност на икономиката изисква конкретни политики в икономическите и социални сфери. Правилната насока може да се намери при сравнение с останалите държавите и при критичен анализ на действителността; нещо, което поне българските управляващи са склонни по-скоро да не правят.  Както е казал великият икономист Фридрих Август фон Хайек: „Колкото повече държавата планира, толкова по-трудно става планирането за отделния индивид”. Но резултатите от плановата икономика са ни добре известни – пълен крах. Много от държавите от бившия Източен блок още далеч не са се възстановили напълно от шока, който им беше нанесен при разпадането на системата СИВ и нейният могъщ диригент СССР. Икономическата криза, която изпитваме днес, също е следствие именно от държавната намеса в икономиката[20]. Когато индивидите и бизнесът планират, те го правят със своите средства, респективно – доста по-отговорно. В исторически план кратките, уви, периоди на държавна ненамеса са ни уверили, че именно когато индивидите имат свободата да разгърнат пълния си потенциал икономиката процъфтява; т.е. лесе-фер е най-добрата цел на стратегиите за постигане на конкурентоспособност на националната икономика и за икономически просперитет. Защото, както казва Лудвиг фон Мизес: „При капитализмът всеки е архитект на своето бъдеще”. Най-красиви и устойчиви „сгради” се строят когато имаме тази свобода.


[1] Брутният вътрешен продукт има изключително много несъвършенства. Някои икономисти дори предлагат той да се отхвърли като измервател на икономическата активност (вж.: Jeroen C. J. M. Van den Bergh „Abolishing GDP” и “The GDP Paradox”; Simon Kuznets “How To Judge Quality”, Jared Woodward “Three Reasons to Scrap GDP”).

[2] вж. E. Borensztein „How Does Foreign Direct Investment Affect Economic Growth?”

[3] вж Hazlitt “Economics in One Lesson”, Глава 5.

[4] Въпреки дълговата криза и бюджетните съкращения (austerities), повечето европейски държави не са намалили плащанията си през 2012 г.; напротив – те дори са ги увеличили. вж: Dr. Constantin Gurdgiev „Austerity… savagely over-hyped?” (http://trueeconomics.blogspot.com/2013/05/252013-austerity-savagely-over-hyped.html ).

[5] вж Paul Krugman “How to End This Depression”.

[6] За негативните дългосрочни ефекти от държавния дълг върху икономиката вж Carmen Reinhart и Kenneth Rogoff “From Financial Crash to Debt Crisis”.

[7] вж Jesus de Soto “Money, Bank Credit and Economic Cycles

[8] вж http://observationsandnotes.blogspot.com/2011/04/100-year-declining-value-of-us-dollar.html

[9] вж Paul Krugman “How to End This Depression”.

[10] вж Методи Цанов “Какво измерва БВП?”.

[11] Първият, който изключително започва да прави разходи за услуги, които в последствие ще бъдат наречени публични блага, е Ото фон Бисмарк. Едно от неговите нововъведения е системата на пенсионно осигуряване pay-as-you-go (PAYGO), която след Втората световна война е възприета в почти всички развити държави. При тази система разходите за пенсии се покриват не от пенсионерите по време на кариерата им, а от тези, които в момента са заети в икономиката. Вторите, от своя страна, получават обещанието, че когато те се пенсионират, държавата ще може да осигури средства за техните пенсии. При демографските тенденции в развитите държави (застаряващо население, т.е. все повече разходи за пенсии) бъдещето на тази система не е никак розово.

Държавните трансфери търпят своя ренесанс през 30-те години на XX в. – период, в който светът още е сковант от последиците от Голямата депресия и в който твори един от, уви, най-влиятелните икономисти на века – Джон Мейнард Кейнс, който е силен защитник на преразпределителната роля на държавата.

[12] Стоядин Савов, Макроикономика, 6-то издание, издателство „Тракия”.

[13] вж Даниел Василев “Несполучливият байпас на здравната реформа

[14] България е на последно място от всички държави в ЕС по индекс на европейския здравен потребител за 2012 г.

[15] България е на предпоследно място от всички членки на ЕС по индекса на настигане.

[16] България е на 46-то място от 65 в класацията на Програмата за международно оценяване на ученици.

[17] вж Български хелзински комитет „Свободата на медиите в България продължава да се влошава”.

[18] вж Институт за пазарна икономика „Производителят на възможности. Образът на предприемача в България”.

[19] Например премахването на задължителните браншови организации за свободните професии, които служат като средновековните гилдии, ограничавайки достъпа до пазара до нови участници и изкуствено завишавайки цените. Друг пример са субсидиите в земеделието и преференциалните цени за енергия от възобновяеми енергийни източници, които водят до огромни загуби за икономиката и рентоориентирано поведение от страна на инвеститорите. И които, когато политиката за преференции се преустанови, ще взривят балона, който се надува от нея; по-добре това да се случи по-рано, когато по-малко хора ще бъдат засегнати, отколкото след години, когато още повече инвеститори ще бъдат примамени в сектора.

[20] вж Roland Baader “Money Socialism”.

Donate Button with Credit Cards



Вашият коментар

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

Join 94 other followers