Кому служи армията?

Въпросът за въоръжените сили заслужава сериозно внимание, въпреки че фокусът върху тях попада само и единствено по време на конфликти. В тази статия няма да навлизам в детайлен анализ на армията,[1] а ще споделя спонтанна идея за предназначението ѝ.

Докато се разхождах днес покрай мен мина танковоз (или поне някакъв артилерийски носач). Както може би всеки се сеща, това са големи и тежки машини, направени, за да пренасят още по-тежни такива.

Image

Така, те амортизират пътната мрежа значително повече от кое да е друго „цивилно“ превозно средство. Това ме наведе на малко размисли за това кому всъщност служи армията.

Първият от тях, е, че дори и да приемем за легитмно съществуването на институция, основана само и единствено на насилие, дали не би ли било по-изгодно за нея да минимизира разходите си и да увеличи приходите? Поддържането на армия е скъпо начинание. Ако въорежените сили бяха изцяло частни, държавата щеше да печели парите не само от винетките и от осигуровките на служещите, а щеше да си спести и останалите немалки разходи – заплатите, осигуровките, свръхщедрите пенсии, разходите по техническия парк и арсенала. Няма икономическа логика да се плащат огромни разходи за институция, която почти никога не участва в действия. Хммм …

Другият икономически момент е конкуренцията. Когато имаме държавни армии, те са пълни монополисти върху услугата на дадената територия. Както знаем, свободната конкуренция е значително по-ефективен модел за предоставяне на услуга от насилствения монопол. Тоест, ако политиците, както твърдят, плащат (с нашите пари) за издръжката на армията, за да може потребителите на услгуата (т.е. ние) да живеем по-добре и да спим спокойно, те трябва да либерализират пазара на предоставяне на армейски услуги и напълно да изкарат държавата от него. Ясно е, че не можем да приемем аргумента: „Има някои специфични услуги, чието предлагане не може да се остави на пазара. Сред тях е и армията.“ Или пазарът предоставя всички услуги по начин, който облагодетелства потребителя, или изобщо не можем да разчитаме на Невидимата ръка да насочва предприемачите и всичко трябва да бъде национализирано[2]. Логиката и емпиричните данни показват, че първото е вярно, а второто – не. Тъй като армията продължава да е държавна и да е монополист, тя няма как ефективно (или поне толкова ефективно, колкото би я изпълнявала, ако услугата се предоставяше от частно лице) да изпълнява основната си цел – да защитава. Докато продлъжава да съществува това статукво ще сме изправени пред очеваден парадокс – армията ще изпълнява неефективно функциите си, а политиците все пак ще го запазват, твърдейки, че именно това е целта за съществуването на армията. Следователно, или теорията греши, или функциите на войската изобщо не са такива, каквито ни карат да мислим (защита на населението). Хммм …

Така лесно се изяснява фундаменталното предназначение на армията. Въпреки че нито е толкова ефективна, колкото би била в условията на конкуренция, и е по-скъпа, след като продължава да е на издръжка на държавата, елементарният cost-benefit анализ ни показва, че има имплицитни причини за съществуването ѝ в сегашния си вид. Тя не се поддържа за защитата на населението, а за защита на властта (на институцията на държавата; иначе щеше да се намесва при всички избори). Дори в случаите, при които войската води бойни действия, за да опази територията, тя го прави не с цел предпазване живущите на нея, а за да съхрани властта на управниците им. Логиката е изключително проста – ако външна военна сила успешно победи местната армия е малко вероятно населението да бъде избито до крак[3], но е сигурно, че управниците му ще загубят ако не живота си, то поне властта. Затова те имат изключително силен мотив да поддържат подвластна на тях армия.

Освен от външни заплахи, армията е инструмент за решаване и на вътрешни конфликти.[4] Показателен пример е Турция (сред множеството), където през втората половина на XX в. войската нееднократно определя властта – неслучайно Ердоган я ликвидира като отделен играч, поставяйки свои хора в генералния щаб. Самото присъствие на тежко въоръжена сила под държавен контрол мотивира потенциалните бунтовници да бъдат значително по-предпазливи. Един вид, управниците казват: „Позволява ви се да протестирате до известна степен, но ако не внимавате можем лесно да се разправим с вас – ето, имаме много млади хора, които са специално обучени за убиване.“ Разбира се, днес е все по-трудно да се действа според младеновото „По-добре танковете да дойдат.“ Политиците в ЕС и другите страни знаят, че ако не разкритикуват подобни действия рискуват да изгубят електорална подкрепа.

Доведена до край, логиката е проста и ясна. Въпреки че воиските имат много защитници (как иначе се става „мъж“?!), фундаменталната причина за съществуването на държавна армия е напълно покварена – поддържането на статуквото, което позволява на една група хора да паразитира за сметка на всички останали. Надявам се да не се стига до реални събития, които биха доказали правотата на разсъжденията ми, че армията е латентен инструмент на терор, който властта може да използва срещу всички свои противници.


[1] Прекрасно описание на съвременните армии, на историческото им развитие и на метаморфозата от (предимно) наемно средство за защитата на относително малки територии при конфликти между владетелите им в огромна (понякога включваща почти цялото население на дадена „страна“) сила за масова война и геноцид може да се намери в „The Myth of National Defense”.

[2] Тезата за частните армии е защитена брилянтно от Густав де Молинари в „The Production of Security”.

[3] Въпреки създаваното от попкултурата мнение, че в миналото войните са били кървави касапници, исторически едва след т.нар. „Велика“ френска революция бойните действия стават масови. С редки изключения (например хуните), през всяка изминала епоха когато армия Х е покорила Y, местните жители са били оставяни. Това не е случайно, тъй като именно хората произвеждат ресурсите и плащат данъците, към които владетелите се стремят; т.е. сама по себе си географската територия (освен ако не става дума за стратегическото ѝ използване в по-голям конфликт) с прилежащите ѝ ресурси не създават стойност. В Ренесансова Европа почти навсякъде е съществувало правилото, че ако вражеска сила победи местните защитници, тя няма право да избива населението в нападнатия град, ако то не се сърпотивлява. Разбира се, населенията почти никога не са се съпротивлявали, защото не си струва да се биеш за дук, който не може да те защити.

[4] Често чувам: „Ти нападаш армията, но ако нямахме държавна армия кой щеше да вади баби, когато се скъсат дигите и реките прелеят?“ Естествено, че войската се включва при бедствия и прави нещо извън време на конфликти – все пак много млади мъже и жени, събрани на едно място, преминали през фабриката за миене на мозъци и имащи непосредствен достъп до оръжие (влкючително неща като тежка артилерия) когато постоянно са неангажирани започват да правят глупости.

Donate Button with Credit Cards

Едно мнение по „Кому служи армията?“

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s