Бангладеш, бедността, детският труд и пътят към просперитета

Точно прочетох следната статия: „Там, където корабите умират“. В нея се разказва (в доста ужасни краски) за трудовите условия на площадките за рециклиране в Бангладеш. Ето няколко цитата:

Скоро обаче става ясна и човешката цена, която се плаща за този разцвет. На бял свят излиза информация за нечовешките условия на труд по площадките, за заплатите, които са възможно най-ниските (85 и 170 щатски долара на месец), а работните часове – възможно най-дългите; за липсата на предпазни средства и за това, че много от трудещите се са деца под 15-годишна възраст. Започва да се набива на очи и огромното замърсяване на околната среда.

Работниците имат ограничен достъп до лечение, спешна помощ или компенсации при нещастни случаи или смърт. Ако работник получи травма по време на работа, му оказват помощ на място. Ако обаче тя се окаже сериозна или инвалидизираща, му се полагат от 10 до 15 000 така (1 USD =71 така). Много често той не получава дори това, ако няма кой да защити правата му.

Екстри като заплащане за допълнително отработени часове няма, тъй като работното време се отмерва по схемата „от изгрев до залез“ или „нощем“. Липсата на сигурност на работното място, както и сигурност за самата работата няма. Може би е излишно да споменавам, че на служителите се забранява участието в съюзи или синдикати.

През последните 20 години 400 работници са починали от трудови злополуки, а повече от 6000 са ранените. Последният инцидент е от 4 април 2014 г., когато бангладешките медии съобщават за 4 убити при експлозия на отровен газ на площадката за рециклиране в Sitakunda. С това жертвите само за последните 2 години стават 44. Няма съмнение, че рециклирането на стари кораби в Читагонг е опасно за живота занимание.

Природата наоколо е отровена също с тежки метали, газьол и други петролни отпадъци и масла. По време на отлива корабите остават в калта, която по-скоро наподобява отровено блато. Много често птици засядат в него, което е и причина тези места да се избягват от пернатите. Като цяло биоразнообразието е силно засегнато, което допълнително превръща района в една от черните екологични дупки на планетата.

Рибата е основна храна за голяма част от населението тук, но в резултат на високата концентрация на амоняк в морската вода около площадките за рециклиране всички морски обитатели имат повишена Ph и определено повишени концентрации на токсични вещества.

На мен също не ми е приятно да слушам за работещи деца, замърсяване и бедност. Разбира се, по-долу в статията четем какво е „решението“ (макар да не е наречено така) – международно говорене и „съдебни решения и забрани.“ Защото, както знаем, когато съдът реши нещо, това е сигурен начин да се отървем от проблема. Да забраним на хората да са бедни (т.е. да работят или да се забрани на производствата, в които са заети, да оперират, което е същото) е като да забраним гравитацията – няма как да стане. А дори и по някакъв супер скъп за всички начин да го приложим, това ще има още по-катастрофални последици, както ще покажа по-долу.

Всъщност, изобщо не е това начинът да се справим с каквото и да било, камо ли с бедността в даден регион.

Това, което авторът пропуска в разсъжденията си (въпреки че споменава за него в материала) е изключително лесната за разбиране икономическа концепция за „алтернативната цена“. Най-просто казано, тя е следващата по привлекателност – или съществуваща изобщо – опция. Тоест, трябва да винаги да сравняваме избраната ситуация с друга възможна такава. За работниците в тези гробища за кораби алтернативата е да умрат от глад. Изправени пред подобен избор естествено, че ще изберат да работят мръсна и „зле платена“ работа – всеки би го направил. И всъщност ми е странно, че някой я разглежда като нещо лошо – може би авторите на статията ще се чувстват по-удовлетворени, ако местното население не работеше при тежки условия и … всъщност тогава не би имало местно население, защото може би 30 000 души, които сега се занимават  с разпарчетосването на корабите, биха умрели от глад.

Въпреки че днес не сме свикнали да гледаме деца, които работят наравно с възрастните, това се е случвало през цялата човешка история. Причината не е била, че хората са лоши родители или не са обичали децата си. Те са ги пращали да работят или са ги използвали като помощници от зората на цивилизацията (първо на нивите, а после и в занаятчийските ателиета и най-накрая във фабриките) още от момента, в който малчуганите са можели физически да извършват някакъв труд. Даже в статията се признава тази причина: „Често многодетните семейства нямат средствата да издържат децата си, камо ли да ги пращат на училище. Така много от тях се оказват на трудовия пазар, а значителна част започват работа на площадките за рециклиране.“ Защото производителността на труда на членовете на семейството им е била толкова ниска, а натрупаният в тези общества капитал – толкова малко, че просто не са можели да издържат децата си. Ако детето не е работило и/или помагало, цялото семейство е гладувало. Днес можем да си позволим да не работим до 20+ годишна възраст и да се образоваме, тъй като добавената стойност е достатъчно висока, че да позволи изхранването ни.

Ето и друг интересен факт – детската заетост не е била премахната посредством държавни регулации и закони за труда. Точно обратното. Тя изчезва, благодарение на подобни „мръсни“ производства и благодарение на предприемачеството и свободната търговия. С времето тези производства също изчезват. Исторически, в най-развитите части от света въвеждането на закони срещу детския труд е настъпило след постепенното му намаляване. Хората трябва да имат свободата да работят и да натрупат капитал, за да могат да живеят добре. Друг интересен факт – тук, за разлика от много други места, учебната година започва на 15 септември. Защо? За да могат децата да помогнат за събирането на реколтата, преди да се ангажират с ученето. Разбира се, това се е случвало в минало, което вече не помним – и по-добре.

Това, което искам да кажа, не е че, рязането на огромни кораби в неприятна отровна среда е нещо прекрасно, което трябва да се насърчава. Напротив. Но гадната работа е пътят към хубавата работа, през който повечето западни общества преминават преди два века. Тогава децата са работили в sweatshops, чистили са комини и улици и са извършвали какви ли не неприятни дейности. Днес вече не е така, а да не забравяме, че страните в Европа не са имали по-богати донори, които да наливат пари в икономиките им – всичко, на което се радваме днес, е постигнато благодарение на капитализма. Посредством подобни усилия хората могат да натрупат капитал, който да инвестират и реинвестират, удължавайки и усложнявайки структурата на производството и генерирайки още капитал. Това им позволява да работят хубава работа или да учат (именно капиталът, а не държавната намеса в образованието).

Забраните и „регулациите“ на тежките занаяти в Бангладеш няма да подобрят обстановката, дори напротив – защото или хората ще започнат да извършват още по-нископлатени работи (както се е случвало вече в тази страна), или просто ще гладуват. Затова и не смятам, че дейности, които са тежки и неприятни, и дори вредни, трябва да се демонизират. Да, ужасни са, но благодарение на тях след десетилетие, две или три децата в Бангладеш ще могат да спрат да работят и да започнат да учат, а хората – да разполагат с достатъчно средства, че да имат фирми и да създават по-голяма стойност. Пътят към просперитета не е светкавичен, но на местните трябва да се даде шанс да го извървят, както това се е случвало на всяко развито място.

Donate Button with Credit Cards

Едно мнение по „Бангладеш, бедността, детският труд и пътят към просперитета“

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s