Причинно-следствената връзка между икономическия растеж и образованието

Международните организации, като ООН, ЕС, Световната банка и МВФ, често изтъкват колко важно е образованието за икономическия растеж. Това е теза, с която по принцип съм съгласен. Образованието е нещо важно и е добре хората да са образовани.

Логиката на изтъкнатите организации, както и на различните частни лица, които също имат дарителски кампании за развитие на образованието в бедните страни, обаче е: „Трябва да налеем много ресурси в държавните училища (по презумпция помощите се наливат в държавни институции; просто такъв е регламентът) в най-слабо развитите икономически части по света (Нигерия, селските райони на Индия, Гана, Чад, Видин и т.н.) => икономически растеж.“

Макар намеренията зад подобно действие несъмнено да са добри, това е абсолютно погрешно схващане и напълно обръща причинно-следствената връзка, която се наблюдава в естествената еволюция на икономическото благосъстояние и образователните институции на дадена територия. Ако беше вярно, че образованите кадри създават икономически растеж, тогава защо просто не изпратим по една дивизия учени и професори във всеки икономически недоразвит регион? Те ще внесат необходимото ноу-хау, което от своя страна значително ще повиши производителността на местното население и то ще просперира материално. На макро-равнище подобен ход би бил значително по-евтин от изсипването на колосални суми пари, дори като включим разходите за транспорт, настаняване и заплати на съответните учени.[1] Освен това определено имаме достатъчно учени, които бихме могли да изпратим.

Но подобен ход бива изцяло оборен както от историческото развитие на образованието, така и от икономиката. В исторически план първо са се развивали производството, търговията и се е формирал капитал, а едва после, в следствие на това забогатяване, образованието е ставало по-масово. Ако нямахме капитал, тогава едва ли бихме имали и училища, защото:

• хората не биха могли да си позволят да изпращат децата си на училище. Първо, дете извън работната сила би довело до гладни за цялото семейство. Именно това е била причината децата през почти цялата история на човечеството да работят, а не защото родителите им са били „зли“ и „коравосърдечни“. И точно поради забогатяването на обществата децата са започнали да излизат от работната сила, а не благодарение на законите, забраняващи те да ходят на работа (това е тема, която съм коментирал по-подробно тук). Второ, дори и да приемем, че в едно изключително бедно общество (например това в Англия през XVI в.) хората искаха да изпратят децата си на училище, те пак нямаше да могат да го сторят, просто защото, отново, не биха могли да си го позволят – много по-належащо е било да се осигури прехраната, т.е. физическото оцеляване. Едва когато хората са спокойни за утре могат да погледнат към задоволяването на по-висши потребности, като образованието. Именно това се случва във Великобритания – първо производителността на населението и капиталовия му запас нарастват и едва след това децата започват да посещават училище, като това се превръща в масов и естествен процес на свободния пазар към XIX в. Прекрасно изследване по темата може да се прочете тук.
• данъците и намесата на държавата изобщо няма да спомогнат за решаването на проблема (дори ще създадат други) – ако монархът би решил, че трябва да субсидира предоставянето на образование и започне да облага с данъци населението, това отново би обрекло втората група на глад поради същите причини, като в подточка 1). Неслучайно това не се е случвало (почти) никъде до средата-края на XIX в. и идеята за държавна намеса – под формата на регулации и субсидии – в англо-саксонския свят се заражда изключително късно.

От казаното можем да направим следните изводи: без икономическо развитие образованието е невъзможно (а не обратното), а когато индивидите започнат да забогатяват, те спонтанно изтеглят децата си от работната сила и ги пращат на училище, като този процес се е повтарял във всяко свободно общество през историята.

Нека си представим, че стратегията „учени/образовани => икономическо развитие и стабилно гражданско общество“ е донякъде издържана и продължим да разхождаме средства за местните държавни училища. Нека дори приемем, че вторите са ефективни и наистина създават много образовани млади хора. Какво би се случило тогава? Отговорът е много прост – поради относително по-малкия капиталов запас в бедните страни (под формата на средства, които могат да се инвестират, както и готови или разработвани капиталови стоки) ще се получи „разминаване“ между квалификацията на труда и действителните производствени възможности на икономиката. Ако докарам примера до логическия му завършек, той би имал следния вид: „разминаването“ би било еквивалентно на това професор доктор по физика да работи с тесла, просто защото материална база, като лаборатория и точни измервателни уреди, са недостъпни. Така по-високото образование не означава по-висока производителност, защото производителността на труда е ограничена от достъпните капиталови стоки. В този ред на мисли, средствата за постигането на по-високото ниво на образованост дори могат да се разглеждат като разхитени през призмата на икономиката, защото плодът от тях (образованият индивид) няма как да реализира на практика уменията и знанията си. Следователно би било значително по-полезно за по-бедните страни да не се хвърлят ресурси и време за нещо, което трудно ще се материализира или ще повиши благосъстоянието им при съществуващия нисък капиталов запас, а да предоставят на местното население да работи и разменя свободно, като по този начин натрупа необходимите средства за образоването си.

Идеята за инвестиране на слабите икономически райони чрез образование е похвална. Аз също не желая да гледам недохранени хора в Африка или пък една толкова бедна съвкупност от индивиди, колкото съществува например на много места в Индия, които не могат да си позволят елементарни санитарни и здравни услуги.[2] Но пътят за постигането на едно по-добро бъдеще, в което населението на бедните днес райони живее нормален[3] живот, не е като се вземат средства от относително по-богатите страни и после тези ресурси се изсипят в нефункциониращите държавни образователни институции (а всъщност – в джобовете на свързаните с местните политици, които получават поръчките за реновации и строеж на училища, изграждане на инфраструктура до тях и т.н.).

Това усилие винаги е обречено на провал, независимо колко пари се наливат в тези институции. Правилните ходове и към икономически растеж, и към високо образование на местното население, са да му се позволи да произвежда, да натрупва капитал и търгува свободно. Това е единственият начин, по който е възможно да се генерира богатство. Именно по този начин забогатяват Европа и САЩ – на тях никой не им е помагал със средства отвън. В противен случай се обричаме на относително обедняване (тъй като голяма част от средствата идват от джобовете на данъкоплатците) и запазване на статуквото – т.е. на бедността – именно в районите, на които желаем да помогнем.

[1] На Софийския фестивал на науките, който се проведе на 14-17 май, имаше толкова умни деца, че дори бихме могли да осъществим и по-разнообразен ход – освен учени, ще внесем и ученици. По този начин местните деца ще израснат в силно ерудирана среда (при това, тук изобщо няма ирония – бях смаян от адекватните научни въпроси на деца, които бяха малко по-високи от коленете ми), което допълнително ще спомогне за образованието им и ще увеличи „човешкия им капитал“.

[2] В Индия чумата не е изкоренена, както и редица други заболявания, които за нас в Европа са ужасяващи сенки от миналото.

[3] „Нормален“, в смисъл на това, че местните хора се радват на ясно дефинирани права на собственост (а не са подвластни на държавнически произвол, както е на много места в бедните страни),не се чудят дали ще могат да сложат някаква храна, имат постоянен достъп до чиста вода, инфраструктура, достъп до съвременна медицина, компютри, интернет и т.н.

МРЗ и ужасите на историята

За разумните икономисти минималната работна заплата (МРЗ) е лесен начин за унищожаване на заетост от страна на държавата. За по-незапознатите, „прогресивни“ икономисти, чрез нея „се помага на бедните“. Макар днес тезата им да е такава, „прогресивните“ не винаги са твърдели това. Учебниците по икономика не включват възгледите на някой от икономистите от 20-те години, когато МРЗ е бил разглеждан като изключително зловещ инструмент.

МРЗ и евгениката

Малко известен факт е, че в началото на XX в., когато на мода е била евгениката или „социалния Дарвинизъм“ (въпреки че самият Чарлс Дарвин никога не е имал подобни възгледи за човешкото общество), икономистите евгеници открито са признавали, че МРЗ унищожава работни места. Точно както днешните си „прогресивни“ колеги, някои представители на професията са пропагандирали за увеличаване на МРЗ. Но докато днес лаиците защитават тезата, че по този начин ще се помогне на бедните (напълно невярно), икономистите в началото на миналия век са разглеждали минималната работна заплата като инструмент за елиминиране (влкючително и физическо) на „непродуктивните работници“, които трябва да бъдат стерилизирани. Томас Леонард, който изследва този феномен във философските възгледи на т.нар. „прогресивни“, резюмира основните им възгледи по следния начин:1

1. „Прогресивните“ открито са признавали, че увеличаване на МРЗ ще създаде безработица сред най-нискоквалифицираните работници.

2. По този начин евгениците ясно ще видят точно кои индивиди си струва да продължат да съществуват и кои – не.

3. По този начин, МРЗ ще послужи като инструмент за расисто-дарвинистките планове на „експертите“.

За да се разбере в каква степен дарвинистите са планирали злодеянията си чрез икономическата наука, струва си да се цитира надълго един от най-изявените представители на течението, Хенри Роджърс Сийгър, президент на AEA през 1922 г. В “The Minimum Wage as Part of a Program for Social Reform”, публикувана през 1913 г., Сийгър пише, че работоспособните служителите трябва да се предпазват чрез МРЗ от „тежката конкуренция на обикновените работници и скитници“ и от другите „неназначими“ („unemployable“), благодарение на които заплатите на „по-стойностните“ остават ниски. Той продължава: „Действието на изискването за минимална заплата просто ще разшири дефиницията на дефектните („defectives“) и тя вече ще включва всички индивиди, които, дори и след като са били специално обучени, са неспособни да си осигурят издръжката.“ Сигър е безкомпромисен към въпросните индивиди: „Ако искаме да поддържаме раса, съставена от способни, ефективни и независими индивиди и семейни групи, трябва смело да пресечем способността за размножаване на тези, които са се доказали като нежелани, чрез изолация или стерилизация.„

Томас Леонард посочва, че „нежеланите“ са хората, които получават по-малко от определена минимална заплата, наричана в Англия „прилична издържка“ („decent maintenance“), а в САЩ – „заплата за поддържане на живота“ („living wage“). Леонард пише: „За прогресивните законната минимална заплата е имала полезното свойство да отсява негодните, които ще изгубят работата си, от заслужилите работници, които ще запазят работните си места.“ Това гледище е защитавано и от Ройъл Мийкър, началник на Комисариата по труда по времето на Удро Уилсън. В Review of Cours d’Economie Politique” от 1910 г., той пише: „По-добре държавата да поддържа напълно неефективните и да предотврати размножаването на породата им („multicipation of the breed“), отколкото да субсидира некомпетентността и непригодността, позволявайки им да създават още от техния вид.“

Леонард не пропуска и ужасяващите възгледи на известния икономист Франк Уилям Тоусиг, в чиито Principles of Economics (1921 г.) четем, че безработните „маоумници“ („feebleminded“), вклчващи „тези, пропити с алкохол или опетнени от наследствени заболявания и … непоправимите престъпници и скитниците … трябва просто да бъдат премахнати„. Той е тъжен от факта, че „Не сме достигнали етапа, на който можем да пристъпим към изтребването им с хлоформ веднъж завинаги ….“ Но за него има лъч надежда: „но поне те могат да бъдат сегрегирани, затворени в приюти и клиники и възпрени да размножават вида си.“

Разбира се, продължава Леондард, за представителите на евгениката заплатите не са следствие от пазарните сили, а от биологическите дадености – т.е. расата – на хората и за тях естествено се наблюдават раси, изкарващи ниски заплати и такива, получаващи високи. В Seventy Years of It, Едуард Рос пише, че „местните“ работници (т.е. американците) имат по-висока производителност, но тъй като китайските имигранти са „расово предразположени“ да работят за по-ниски заплати, те изместват местните работници.

Пълният крах на Германия през Втората световна война нанася тежък удар на евгениката. Повече не виждаме широко разпространение на идеите за расова чистота на населението и за елиминиране на „недъгавите“. Въпреки това, краткият епизод на техния възход ясно показва как грешни икономически теории (например тази, че нископлатените работници изземат труда на по-производителните) и икономическата наука като цяло са били използвани като оправдание за едни от най-големите потенциални зверства в човешката история.

Евгениците са били прави за едно – че МРЗ е ефективен инструмент за премахване на най-нискоквалифицираните от пазара. Естествено, в тази си теза те не проявяват оригиналност или креативност. Смайващо е, че днес ни се налага да продължаваме да се борим с обратното гледище, въпреки всички доказателства – че МРЗ повишава благосъстоянието на работниците. След като веднъж в историята нископроизводителните служители са били спасени от плановете на евгениците и избиване, сега ни остава да ги предпазим от злодеянията на синдикалистите и самозваните теоретици, които уж опитвайки се „да помогнат“ всъщност ефективно ги изхвърлят извън пазара на труда.

Фалитите на комунистическата икономика

Дори и до днес продължава да битува тезата, че икономиката на България е процъфтявала в периода 1945-1990 г. И дори, че управлението на Тодор Живков е позитивно, както посочва последно изследване. В тази статия ще разгледаме някои статистически, исторически и икономически източници, за да видим дали това е така.

Фалитът през 1960 г. 

Относно първия фалит на комунистическата власт си струва надълго да цитираме разследващия журналист Христо Христов, автор на сайта desebg.com.1 Там четем:

„Икономическото положение в комунистическа България в края на 50-те е толкова лошо, че страната е доведена до банкрут. Поради системното неизпълнение на годишните планове и некомпетентно управление Живков довежда страната до неплатежоспособност. През 1960 г. външният дълг на страната достига до непосилните за това време почти 3 млрд. лева. Управлението изпада в състояние, което не му позволява да изплаща получените кредити от СССР, най-големият по това време кредитор на комунистическата власт.

Въпросът с издължаването към съветските банки, базирани в Париж и Лондон, както и към Държавната банка в Москва, става неотложен. През април 1960 г. в строго поверителен доклад председателят на БНБ Кирил Несторов от април 1960 г. предупреждава висшето партийно ръководство:

„Задълженията на страната в капиталистическа валута от 115 млн. долара в началото на годината достигнаха 134 млн. в края на месец март. Ейробанк, Париж, и Московската народна банка, Лондон, ни уведомиха, че не са в състояние да ни предоставят нови търговски кредити, докато не намалим сумата по ползваните досега такива. Всяко неплащане може да изложи на риск двете приятелски банки, както и Държавната банка на СССР.”

БНБ предлага и … мерки, изразяващи се в съкращения и икономии на валута. Банката обаче заключава, че и „те не са в състояние да решат цялостно въпроса за плащанията ни с капиталистическите страни през тази година.

В архивите … за икономическата катастрофа е запазен проект на писмо до първия секретар на ЦК на КПСС и председател на Министерския съвет на СССР Никита Хрушчов от Живков и Югов.В него се посочв[а]:[а]:

„В края на 1959 г. общата сума на нашите задължения достигна 115 млн. долара. Поради липса на валутен резерв нашите задължения в края на първото тримесечие на 1960 г. достигнаха 129 млн. долара, от които 44 млн. подлежат на погасяване през второто тримесечие, а 35 млн. долара – през третото тримесечие на 1960 г.”

Задълженията са следните:

• 60 млн. долара към Банк Комерсиал пур Л’Ероп дю Норд, Париж;
• 20 млн. долара към Московската народна банка, Лондон;
• 18 млн. долара към западногермански банки;
• 6 млн. долара към италиански банки;
• 25 млн. долара фирмени кредити.

Така, в резултат на финансовия крах на НРБ, още през 1960 г. бива изнесен, а после и продаден, златния резерв на страната, възлизащ на 24 тона. Сумата, която НРБ получава срещу златото си, е 22 738 255 долара. Нито цент от транзакцията не влиза в хазната. Нещо повече: „Сделката със златния резерв спасява Живков, който разбира, че без изгодите на съветската икономическа помощ той не би могъл да управлява и да се задържи на власт. Това до голяма степен мотивира и предложението му през 1963 г. НРБ да „се слее” със СССР.

Полу-фалитът през 1977 г.

Отново ще се позовем на desebg.com за втория, отново малко известен, фалит на комунизма: „През 1977 г., когато в резултат на хвърлянето на огромни средства за развитието на тежкото машиностроене и покачването на международни цени на петрола НРБ отново изпада в дългова криза с над 6 млрд. долара задължения, включително и към западни банки.

Положението е спасено благодарение на благосклонното отношение на тогавашния съветски ръководител Леонид Брежнев, който отпуска финансова помощ на Живковото управление, но същевременно го предупреждава, че финансовите дългове рано или късно се превръщат в политически проблем.“

Трябва да направим важното уточнение, че икономически погледнато страната е в технически фалит, който не се е състоял де факто по случайност.

Снимка 1: Справка, която показва неизпълнението на плана за валутни приходи и по-големите разходи, с които Живков постоява илюцията за добрия живот при социализма

Източник: Държавна сигурност.com

Фалитът 1987-90 г.

За най-скорошния фалит на икономиката от страна на БКП ще цитираме Красен Станчев: „Фалитът на България от март 1990 г. е по-тежък и поради разпадането на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) и загубата на пазар за „великите български индустрии”.“ Сравнявайки го с гръцкия фалит от последните няколко години, той продължава: „И гръцкият, и българският (1990) фалити са пред частни кредитори и са еднакви като дял от брутния вътрешен продукт (БВП).  Другите прилики са просто поразителни:

• В неговата основа е желанието да се задържат управляващите партии на власт; в тогавашна България една партия е на власт и това влошава нещата;
• Кредиторите вярват, че ЕС и СССР винаги ще са под ръка да подкрепят платежния баланс; българският дълг е „гарантиран” от разделението на труда в СИВ, а гръцкия – с трансфери от бюджета на ЕС;
• „Солидарността” и „взаимната помощ” са политическата реторика, която подкрепя безотговорното поведение на властите.“

В резултат на фалита в края на 80-те години, „[с]падът на БВП през 1990 г. е 9,1%, през 1991 – 11,7%, през 1992 – 7,3%, през 1996 – 9,4% и през 1997 – 5,6%“

Самият дълг е трупан в периода от 1976-1978 г. до 1988 г. Само между 1984 г. и 1989 г. брутният външен дълг нараства повече от три пъти, от 2,9 на 10,7 милиарда щатски долара. През 1987 г.“председателят на БНБ Васил Коларов докладва лично на Живков, че обслужването на задлъжнялостта на НРБ към западните банки надхвърля 100 процента от общите валутни приходи на страната.“ Христо Христов пише: „През 1987 г. Живков не се решава да разруши „кулата на илюзии” на социализма и продължава да трупа нови дългове, които през 1989 г. вече са – външен дълг над 11 млрд. долара и 26 млрд. лева вътрешен дълг, включващ общата задлъжнялост на селското стопанство, електрониката и военнопромишления комплекс.“

Естествено, тези дългове не могат да се обслужват и НРБ изпада в неплатежоспособност. Това кара Луканов да обяви мораториум върху плащанията. Същевременно дългът ескалира до 13.889 млрд. долара през 1993 г., а плащанията по него продължават да текат и до днес.

Тук отново ще цитираме Красен Станчев: „Внимателният прочит на управлението на Тодор Живков и на породените от него проблеми разкрива системно създаване на фалшива икономика.  Фалшива е всяка икономика, при която хората си мислят, че забогатяват, но бързо се оказва, че всъщност обедняват.  Общият знаменател на тези години икономическо недоразвитие е криминализирането на бизнеса, на държавата и на стопанското въображение на политици и граждани.  Този начин на мислене за икономиката, основан на принципа „какво и как да откраднем”, все още господства в стопанската политика и нейните обяснения.“

Заключение

Дори без да говорим за пълния крах на всички отрасли на икономиката, социалното осигуряване, земеделието, масовите престъпления срещу човечеството и издевателствата над местното население, колосалното унищожаване на природата и т.н., оценката ни за управлението на Тодор Живков и БКП като цяло е силно негативна. в заключение можем да кажем, че централно-плановата икономика на България по време на комунизма не просто не е била стабилна и растяща, а дори точно обратното. Тя някак си бива изтикана на доизживяване, от фалит на фалит, като част от дълговете се изплаща и до днес. Управлението на бащински наричания „Тато“ не е било ползотворно, а пълна катастрофа, която се отразява на благосъстоянието ни даже 25 години по-късно.

Твърде не-нацистко

Това е моят коментар за двуминутната „аргументация“, която трябва да ме накара да гласувам за „зелените“ (които са много различни от другите „зелените“ и определено нямат нищо общо с третите зелени).

Малко история. Енвиронментализмът се появява като част от философското течение „Volk” в Германия през XIX в. То, от своя страна, обхваща по-голямата част от немската интелигенция, а членовете ѝ са класически пример за „държавни интелектуалци“, според дефиницията на Мъри Ротбард. Представителите ѝ са активни борци против индустриализацията, капитализма и индивидуалната свобода. Това не е случайно – първо Прусия, а след това и различните княжества и обединена Германия векове наред са били тоталитарни бюрократични страни с ясно изразено касово деление, почти несъществуваща социална мобилност, крепостничество, ниска производителност на труда и огромна роля на държавата. Именно в условията тази държавна машина се създава колосалният всепроникващ бюрократичен апарат, който разполага с абсолютна власт над почти всяка една сфера от живота на хората. Дори в Австрия края на XIX в. решението на великия икономист Карл Менгер да не работи в администрацията, а да се отдаде на преподаване в университет, е било разглеждано като изключително странно и рядко – чиновническият пост е означавал много висок социален статут, влияние и престиж.

Разрешаването на свободното движение и предоставянето на крепостниците на правото да напускат земята (към средата на XIX в.) и търговия (и дори закупуването на благородническа земя от бившите крепостници, въпреки че това ще им бъде отнета през 1919 г.) в Прусия е означавало, че хората, стоките и капиталите вече могат да се движат значително по-свободно, да се обединяват и да се позволи на „Невидимата ръка“ на пазара да ги насочва към най-полезната им употреба. Статуквото (респективно – властта на бюрократите и привилегиите на висшата класа) изведнъж е било застрашено. Затова, философи, композитори и изобщо всякакви интелектуалци, дължащи постовете и престижа си на държавата, се заемат да искат връщане към „Германизма“ – към „корените“, към „земята“, към „природата“. Тя е противопоставена на „града“ – зло място на фабрики, „разврат“, процъфтяваща буржоазия и успяваща работническа класа – най-мразените врагове на „Фолкистите“ (от „Volk”).[1] Ако си спомним някои от изучаваните произведения на автори, живели в края на XIX и началото на XX в., ще видим, че този образ присъства и в българската литература. „Гераците“ определено е най-ясният пример, но образът на селото, селскостопанския труд и селския живот изцяло е „възпят“ не само от Елин Пелин, но и от Йовков.

В разсъжденията на немските мислители от XIX и XX в. връщането към „земята“, селото и „природата“ е просто способ за прокарване на идеята им за регрес към онази лелеяна социална структура, над която бюрокрацията е властвала напълно. Но докато в други части на Европа анти-капиталистическите автори са били по-скоро извън мейнстрийма,[2] в Прусия/Германия (които са били добре защитени от идеите на класическите либерали и Австрийската икономическа школа) те са били мейнстрийм. Автори като Ницше и Хегел, паганистични проповедници като Вагнер и най-големият бранител на статуквото и елита – Немската историческа школа са били сред популярните дилъри на идеи втора ръка, особено сред висшите класи. И, естествено, заедно с останалите „Фолкисти“ са мразили в червата капитализма и индивидуалната свобода. Разбира се, те (особено Хегел) са възхвалявали държавата и са считали края на крепостничеството и откъсването от „природата“ за колосална трагедия. Един историк напомня, че представителите на движението са имали силен мистичен уклон. Те са твърдели, че „произхождат от земята“, че обществото им е „органично и естествено“, „определено от природата“, „оформено от земните сили и условия“ и „неделимо от самата земя“. Лозунги, които, макар може би не са взети директно от „Фолкистите“, са много близки до тези на „зелените“ и днес.

Никак не е случайно, че представителите на течението са били величани от нацистите – философите от XIX в. реално прокарват идеологическия път за успеха на партията. Както ще видим подробно по-долу, самите нацисти са били изключително „зелени“. Опитите върху хора, особено върху представителите на „низшите раси“ или врагове на партията, са били нещо нормално. Но опитите върху животни са били забранени. Докато Вермахтът е напредвал през Ардените, в Германия са били засаждани нови гори. Децата са били приучавани от най-ранна възраст изключително на любов към природата. Нека видим доколко близки са нацистите и „зелените“, които ще участват на изборите.

На първо място, и двете фракции проповядват натурализъм. Това, само по себе си, не е нещо лошо, неморално и т.н. Но съм против начините, по които искат да го постигнат. Методите и на нацистите, и на зелените, нямат нищо общо с доброволната кооперация между индивидите. Едни са използвали, а другите искат да използват политически средства за постигане на целите си, а именно – насилствената принуда.  Нещо повече – и при двете фракции не отсъства мотива за централното планиране на икономиката. При властта на едните тя е организирана на принципа на „корпоратизма“ в някои отрасли и пряко централно планиране (квоти, ограничения, норми) в други. Днешните „зелени“ са по-меки в това отношение, но несъмнено този мотив присъства. Едно от проявленията му е идеята им за развиване на транспорта: държавни стратегии и планове, приорит за развитието на ЖП-транспорт, „зелен“ обществен транспорт. Никакъв свободен пазар, индивидуална инициатива или договаряне.

Ето и другите паралели. Първият слайд на рекламната им кампания звучи така: „Защитата на природата е защита на законността. Спасената природа е съхранената ни човечност.“ Този кратък цитат поразително прилича на един друг „зелен“ пасаж:

„Вървейки против желязната логика на природата, човекът изпада в конфликт с онези принципи, на които самият той дължи своето съществуване. Така неговата борба против природата неизбежно го довежда до собствената му гибел. … Планетата ни се е движила в ефирните небеса за милиони и милиони години ненаселена от хора и в някой бъдещ момент това лесно може да се повтори, ако човеците забравят, че, независимо колко висше ниво на съществуване са постигнали, това не е резултат от потока на идеи на лудите мечтатели, а на признаването и на стриктното спазване на железните закони на природата.“

Днес много хора ще се съгласят с горния цитат. Но въпреки че изглежда като написан от скромен енвиронменталист, използващ химикал от рециклирана хартия и амбалаж, това изобщо не е така – това е цитат от „Моята борба“ на Адолф Хитлер.

Земеделието на нацистите е описано така: „Те са предвиждали нова ера на „органично“ използване на земята, акцентиращо се върху дългосрочната устойчивост вместо върху краткосрочните печалби.“ Точно същото чуваме и днес в рекламните материали на „зелените“: „Зелените се преборихме за забрана на ГМО културите в страната. Подкрепяме биоземеделието и устойчивият туризъм.“ Отново – забраната на ГМО е вредна за пазара и спира частната инициатива, без никакви научни доказателства за вредите от него.

В частта, озаглавена „горите ни“ (чии?), „зелените“ пишат: „Наводненията и бедствията доказват необходимостта от държавническо мислене, отговорност и налагане върховенството на закона. Зелените знаем как да спрем безогледната сеч и унищожаването на вековните гори.“ Първо, разбира се няма как чрез „държавническо мислене“ да се насади отговорност; няма как и да се спре безогледната сеч. Когато нещо е собственост на държавата – т.е. ничие – винаги налице е трагедията на общата собственост (tragedy of the commons) и именно това е причината горите да са в окаяно състояние. Правилното решение е, както винаги, пълна приватизация. Второ, това изказване показва същото третиране на горите „ни“, каквото са приложили и нацистите. Един известен нацистки слоган гласи: „Питай дърветата, те ще те научат как да станеш национал-социалист!“ Мартин Хайдегер също пише ужасен: „Горският … днес получава заповеди от индустрията, която произвежда дървесина за търговията.“ Гьоринг не закъснява с въвеждането на драконови мерки за сечта. На собствениците на горите (които са такива само на думи) се заповядва кога, как и колко (до 2,5% от целия масив) да секат. Де факто нацистите почти забраняват използването на горите като икономически актив. Може би същото ни очаква и тук, ако „зелените“ дойдат на власт – все по-малко частна собственост и все повече държавни рестрикции.

Съвременната еко-партия продължава: „Зелените имаме смелостта да водим непреклонна борба срещу корупцията и беззаконието. Победата гарантира работеща икономика и бизнес, който щади природата. Доказахме го в битките за Пирин, Странджа, Иракли, Карадере, срещу КТБ и правителството „Орешарски“.“ Точно както и нацистите са ограничавали предприемачеството и използването на горите като актив, „зелените“ реално спряха приватизацията и бизнеса в тези райони. Очевидно одържавяването е практика, която би се запазила след идването им на власт. Тоест, изказвания като „победата гарантира работеща икономика и бизнес“ в това отношение са невалидни.

„Зелените“ защитават плавното преминаване към пълно задоволяване на нуждите от електричество от ВЕИ. Нацистките идеолози, за които въгледобивът в Рур е „най-кървавата рана на немската индустрия“, а ВЕЦ-овете по Рейн са „чудовищни“, също са искали да задоволят растящите нужди от електричество с възобновяеми мощности. Отново Хайдегер пише: „съвременните технологии са предизвикателство, което поставя природата под [ударите] на неразумното търсене на енергия, която трябва да се извлича и съхранява като такава. Но това не е ли валидно и за старата мелница? Не. Платната ѝ се въртят от вятъра; те изцяло са оставени на теченията му. Но мелницата не иззема енергията от вятъра, за да я съхрани.“

Гласуването „по съвест“ е това, което докарва нацистите на власт. За същото говорят и „зелените“. Но както знаем, статуквото може да се промени само и единствено чрез активно негласуване, а не посредством „вот по съвест“.

В никой случай не съм против природата – дори напротив! Но вярвам, че тя трябва и може да бъде опазена само и единствено чрез частна инициатива, а не от държавата. На мнение съм, че положителните идеи в кампанията на „зелените“ са многократно по-малко от отрицателните. Също така, не искам да кажа задължително, че днешните представители на „зелените“ са чели „Моята борба“ или са пряко инспирирани от Хитлер или философските му предшественици. Те едва ли ще започнат и да избиват наред (надявам се). Но паралелите с нацистите относно някои политики, конкретно спрямо тези, с които „зелените“ се рекламират, са поразителни. Естествено, нацизмът не успява да съхрани природата в Германия. Едва ли въпросната партия днес ще се справи по-добре.

Всъщност, както винаги в историята, „зеленото“ движение си прилича и по други страни с нацизма и с регресионното връщане назад. Както напомня Георг Лукач, енвиронментализмът и „зеленото“ движение изобщо, идеализацията на природата, „естественото“ и „органичното“ изначално са политически структури и лозунги и имат [конкретна] политическа цел. Както бих добавил аз, „зелените“ и днес целят само едно: повече власт на държавата над отделния индивид, ограничаване на частната собственост и действителният капитализъм и в немалко отношения по-малко свобода.

[1] За разлика от Маркс, интелектуалците от „Volk” ясно разбират, че именно капитализмът е това, което освобождава работниците от зависимостта от държавата, подобрява стандарта им на живот и създава просперитет за семействата им. Точно затова са го и мразели.

[2] Маркс започва да се приема масово едва след смъртта си, Томас Малтус не постига твърде голямо идеологическо влияние до момента – отново след смъртта му – в който Кейнс не възприема вижданията му и т.н.

Бангладеш, бедността, детският труд и пътят към просперитета

Точно прочетох следната статия: „Там, където корабите умират“. В нея се разказва (в доста ужасни краски) за трудовите условия на площадките за рециклиране в Бангладеш. Ето няколко цитата:

„Скоро обаче става ясна и човешката цена, която се плаща за този разцвет. На бял свят излиза информация за нечовешките условия на труд по площадките, за заплатите, които са възможно най-ниските (85 и 170 щатски долара на месец), а работните часове – възможно най-дългите; за липсата на предпазни средства и за това, че много от трудещите се са деца под 15-годишна възраст. Започва да се набива на очи и огромното замърсяване на околната среда.“

„Работниците имат ограничен достъп до лечение, спешна помощ или компенсации при нещастни случаи или смърт. Ако работник получи травма по време на работа, му оказват помощ на място. Ако обаче тя се окаже сериозна или инвалидизираща, му се полагат от 10 до 15 000 така (1 USD =71 така). Много често той не получава дори това, ако няма кой да защити правата му.“

„Екстри като заплащане за допълнително отработени часове няма, тъй като работното време се отмерва по схемата „от изгрев до залез“ или „нощем“. Липсата на сигурност на работното място, както и сигурност за самата работата няма. Може би е излишно да споменавам, че на служителите се забранява участието в съюзи или синдикати.“

„През последните 20 години 400 работници са починали от трудови злополуки, а повече от 6000 са ранените. Последният инцидент е от 4 април 2014 г., когато бангладешките медии съобщават за 4 убити при експлозия на отровен газ на площадката за рециклиране в Sitakunda. С това жертвите само за последните 2 години стават 44. Няма съмнение, че рециклирането на стари кораби в Читагонг е опасно за живота занимание.“

„Природата наоколо е отровена също с тежки метали, газьол и други петролни отпадъци и масла. По време на отлива корабите остават в калта, която по-скоро наподобява отровено блато. Много често птици засядат в него, което е и причина тези места да се избягват от пернатите. Като цяло биоразнообразието е силно засегнато, което допълнително превръща района в една от черните екологични дупки на планетата.“

„Рибата е основна храна за голяма част от населението тук, но в резултат на високата концентрация на амоняк в морската вода около площадките за рециклиране всички морски обитатели имат повишена Ph и определено повишени концентрации на токсични вещества.“

На мен също не ми е приятно да слушам за работещи деца, замърсяване и бедност. Разбира се, по-долу в статията четем какво е „решението“ (макар да не е наречено така) – международно говорене и „съдебни решения и забрани.“ Защото, както знаем, когато съдът реши нещо, това е сигурен начин да се отървем от проблема. Да забраним на хората да са бедни (т.е. да работят или да се забрани на производствата, в които са заети, да оперират, което е същото) е като да забраним гравитацията – няма как да стане. А дори и по някакъв супер скъп за всички начин да го приложим, това ще има още по-катастрофални последици, както ще покажа по-долу.

Всъщност, изобщо не е това начинът да се справим с каквото и да било, камо ли с бедността в даден регион.

Това, което авторът пропуска в разсъжденията си (въпреки че споменава за него в материала) е изключително лесната за разбиране икономическа концепция за „алтернативната цена“. Най-просто казано, тя е следващата по привлекателност – или съществуваща изобщо – опция. Тоест, трябва да винаги да сравняваме избраната ситуация с друга възможна такава. За работниците в тези гробища за кораби алтернативата е да умрат от глад. Изправени пред подобен избор естествено, че ще изберат да работят мръсна и „зле платена“ работа – всеки би го направил. И всъщност ми е странно, че някой я разглежда като нещо лошо – може би авторите на статията ще се чувстват по-удовлетворени, ако местното население не работеше при тежки условия и … всъщност тогава не би имало местно население, защото може би 30 000 души, които сега се занимават  с разпарчетосването на корабите, биха умрели от глад.

Въпреки че днес не сме свикнали да гледаме деца, които работят наравно с възрастните, това се е случвало през цялата човешка история. Причината не е била, че хората са лоши родители или не са обичали децата си. Те са ги пращали да работят или са ги използвали като помощници от зората на цивилизацията (първо на нивите, а после и в занаятчийските ателиета и най-накрая във фабриките) още от момента, в който малчуганите са можели физически да извършват някакъв труд. Даже в статията се признава тази причина: „Често многодетните семейства нямат средствата да издържат децата си, камо ли да ги пращат на училище. Така много от тях се оказват на трудовия пазар, а значителна част започват работа на площадките за рециклиране.“ Защото производителността на труда на членовете на семейството им е била толкова ниска, а натрупаният в тези общества капитал – толкова малко, че просто не са можели да издържат децата си. Ако детето не е работило и/или помагало, цялото семейство е гладувало. Днес можем да си позволим да не работим до 20+ годишна възраст и да се образоваме, тъй като добавената стойност е достатъчно висока, че да позволи изхранването ни.

Ето и друг интересен факт – детската заетост не е била премахната посредством държавни регулации и закони за труда. Точно обратното. Тя изчезва, благодарение на подобни „мръсни“ производства и благодарение на предприемачеството и свободната търговия. С времето тези производства също изчезват. Исторически, в най-развитите части от света въвеждането на закони срещу детския труд е настъпило след постепенното му намаляване. Хората трябва да имат свободата да работят и да натрупат капитал, за да могат да живеят добре. Друг интересен факт – тук, за разлика от много други места, учебната година започва на 15 септември. Защо? За да могат децата да помогнат за събирането на реколтата, преди да се ангажират с ученето. Разбира се, това се е случвало в минало, което вече не помним – и по-добре.

Това, което искам да кажа, не е че, рязането на огромни кораби в неприятна отровна среда е нещо прекрасно, което трябва да се насърчава. Напротив. Но гадната работа е пътят към хубавата работа, през който повечето западни общества преминават преди два века. Тогава децата са работили в sweatshops, чистили са комини и улици и са извършвали какви ли не неприятни дейности. Днес вече не е така, а да не забравяме, че страните в Европа не са имали по-богати донори, които да наливат пари в икономиките им – всичко, на което се радваме днес, е постигнато благодарение на капитализма. Посредством подобни усилия хората могат да натрупат капитал, който да инвестират и реинвестират, удължавайки и усложнявайки структурата на производството и генерирайки още капитал. Това им позволява да работят хубава работа или да учат (именно капиталът, а не държавната намеса в образованието).

Забраните и „регулациите“ на тежките занаяти в Бангладеш няма да подобрят обстановката, дори напротив – защото или хората ще започнат да извършват още по-нископлатени работи (както се е случвало вече в тази страна), или просто ще гладуват. Затова и не смятам, че дейности, които са тежки и неприятни, и дори вредни, трябва да се демонизират. Да, ужасни са, но благодарение на тях след десетилетие, две или три децата в Бангладеш ще могат да спрат да работят и да започнат да учат, а хората – да разполагат с достатъчно средства, че да имат фирми и да създават по-голяма стойност. Пътят към просперитета не е светкавичен, но на местните трябва да се даде шанс да го извървят, както това се е случвало на всяко развито място.